Не пиша модерната дума "билингвизъм", защото ние от семейството не говорим на два езика, а на четири. Ежедневно.
Много от българите, живеещи в чужбина, се сблъскват с нападки от сънародници в страната, че децата им не знаят "родния" си език. Слагам го в кавички, понеже чисто фактически тези деца не са родени в България и техният роден език няма как да е българският.
Аз не съм срещала подобно отношение, вероятно защото и двете ми деца говорят езика. Както и бащиния си език, плюс езика на страната, в която живеят, и този на страната, в която се преместихме. Но не това е въпросът.
Въпросът е, че говоренето на четири езика струва огромно количество изразходвана умствена енергия, всеки ден, всеки час и всеки момент от нашия живот. Едва ли отправящите нападки могат да си представят, какво означава да живееш по този начин. Да си длъжен да превключваш моментално от един език на друг.
Децата се справят добре. Те говорят горе-долу така: "О, мамо, мамо, виж небето колко е красиво! Là bas, derrière les nuages, it seems like there is an angel behind!" И това, разбира се, не е толкова неприемливо, понякога дори е забавно. Лошото е, че постепенно си създадохме някакъв семеен жаргон, в който всички езици са смесени и всеки използва думите на първия език, който му идва наум.Така се печели време, а и няма нужда да се ”хабиш” за всяко изречение да търсиш правилния израз на някой език, при положение, че другите те разбират и без това. Факт.
Проблемът не е в границите на семейството, а когато излезеш извън него и трябва всички останали около теб да те разберат. Съвсем лично вече (може и да е типично мой недостатък), мозъкът ми често се превръща в черна дупка - както говоря и изведнъж... няма нищо. Не се сещам как е нужната дума на никакъв език. Да „бъркам” вътре и да търся това, което ми е необходимо, както казах по-нагоре, отнема време и енергия. А енергията не е неограничена и когато я влагаш в едно, я отнемаш от друго.
Да, говоря четири езика, но всеки от тях на „бързо и опростено” ниво. Нямам време и физическа възможност да се задълбочавам да търся финес и красота на изказа, богатство и благозвучие на речта. Ежедневието го налага.
Питала съм се дали си струва. Понякога ми изглежда, че цената, която плащам, за да знаят децата и български, е твърде висока. Да, наясно съм, че при раждането фонетичният спектър на детето е напълно отворен и се стеснява с времето, ограничавайки се до звуците в езика, на който се говори. В нашия случай, фонетичният спектър на децата е доста отворен, което им позволява лесно да заучават произношение на други езици, които биха искали да научат по-късно (сякаш четири не са им достатъчни). Да, вероятно с малко усилия, те ще се справят в повечето европейски държави. И да, изпълнила съм патриотичния си дълг - децата ми говорят български, въпреки че ако някога решат да живеят в България, биха го научили така или иначе бързо. Вероятността да предадат този език на своите деца, особено ако не създадат познанства или семейства с българоговорящи, е минимална. Скандално, но за да сме съвсем честни и реалистични, те не са българи, въпреки че имат българско гражданство, че ходят веднъж в годината на ваканция там, че познават традиции и обичаи, че пеят български песни, игаят балгарски хора и че знаят езика. За тях България няма съвсем същото значение като за някого, роден, расъл и строящ живота си там.
От практична гледна точка, предимството се състои в това, че могат да общуват свободно с баба и дядо, и че четат на кирилица. Тази азбука обаче не е масово използвана на световно ниво и познаването ѝ е по-скоро екзотична възможност да се хвалят пред приятелите в училище.
Цената, която плащам ежедневно, лично аз, за всичко това, е огромна. И макар така да си спестявам обвиненията на подтиквани от патриотични чувства хора срещу живеещи в чужбина родители, че децата им не говорят български, се питам, струва ли си?
Comments