Търсене
  • Екатерина

Стремеж към съвършенство

Често казвам, че имам три деца - двете момичета и дипломата.


Преди да ги имам бях жизнерадостна, безгрижна, импулсивна, ентусиазирана, енергична, дори нехайна и черпех с пълни шепи от цялото щастие на живота.


Чувствах се невероятно щастлива в очакването да имам деца. Подготвях се за събитието и изпълнена с романтика, градях план как ще бъда най-добрата майка, идеалната майка за тях. Размишлявах върху всеки детайл, колкото и малък да беше той и си представях колко много ще се старая и колко перфектно ще бъде всичко.

Когато децата бяха вече факт, усилено започнах да се боря за това съвършенство.


Постепенно безгрижността беше изместена от старанието към идеала. Беше трудно, често виждах, че правя нещо не както трябва. Влагах много време да приготвя страхотна сензорна игра, която развива сетивата, а когато я представех на детето, то бързичко се отказваше да играе и искаше да скача по дивана. Чувствах се разочарована от това, че огромните ми усилия се оказват безсмислени, защото явно имах очаквания не само към себе си, а и към другите.


Нямах време да се наслаждавам на простите неща, защото имаше толкова много за подготвяне, толкова много неща можех да направя, толкова добра майка можех да бъда. Бях в постоянно напрежение, че не смогвам, че не правя достатъчно и че това, което успявам, не е достатъчно добро. Дори не се сещах, че мога съвсем просто, само да се забавлявам, без да правя нищо по-специално. Жизнерадостното дете, което доскоро самата аз бях вътрешно, беше изчезнало или се беше скрило дълбоко някъде, без да знам къде.


Когато завърших бях решила да бъда идеалният психолог. Да се подготвям старателно за всяка нова консултация. Да чета всеки възможен материал, който намеря по темата, за да помогна възможно най-добре. В първия сеанс, който имах, бях толкова напрегната, че не можех да дишам. Страхувах се да не кажа нещо грешно, нещо, което да бъде прието като осъждане или критика, защото бях положила клетва за безусловно приемане на чутото от хората и пълна доброжелателност към тях. Такова напрежение изпълваше въздуха, толкова се стараех какво точно да кажа, че те никога не се върнаха пак.


По-нататък забелязах, че често това, което съм приготвила благодарение на часове работа след предишен сеанс, в следващия се оказва напълно неадаптирано и неизползвамо. Или пък ми се случваше потърсилият ме да ми загатне или да сподели предварително с каква трудност се бори в момента. И след старателна предварителна подготовка, при срещата на живо, да се окаже, че проблемът е съвсем друг (прочутите « директна » и « косвена нужда »). Записвах всичко, което казваха, за да не изпусна важен детайл, за да не забравя нещо. Бях се оказала, без да си дам сметка, затворена между четирите съвсем тесни стени на себе си.





Нещата вървяха доста по-добре, ако просто се оставех на течението отпусната, заслушана в това, което чувам и интуитивно, без да се замислям, вадя от торбата с техники това, което усетя, че ми е нужно за момента. Сеансите започнаха да вървят много по-леко, без напрежение и по приятен и ползотворен за човека начин.


Тези преживявания ме накараха да се замисля за стремежа към съвършенство. Съвършенството винаги е било изключително важно за мен. Няма да издавам какво показва то за личността. Осъзнах само, че цената му е много, много висока. Несъразмерно висока, защото ако случайно стигнеш дотам, откриваш, че всъщност не си спечелил кой знае колко, а си изгубил много щастие по пътя. Понякога всъщност съвършенството е просто въздушна кула, мираж, който те мами и който не съществува. Не е и нужно. Без него се живее толкова по-леко, с много време за наслада от малките неща и с по-голямо удоволствие от резултата, дори когато не е съвършен.


Трябваше да чуя от хора около себе си, че ми е нужно да освободя онова безгрижно дете, затворено вътре. Да го оставя да отиде при другите две, да се забавляват заедно, да правят глупости, да се смеят до припадък и да се приберат мръсни и изморени.


Тябваше да чуя от колеги, че не е нужно да съм идеалният консултант, който всъщност не съществува. Не е нужно да записвам и запомням всяка дума изказана от човека срещу мен, защото това, което е наистина важно се забелязва и остава, ако си достатъчно отпуснат, за да го чуеш. И е хубаво да се заредиш с някоя и друга идея предвартелно, но е безсмислено да изчетеш цялата литература по въпроса.


Следвай интуицията си и си имай доверие, като майка и като професионалист, ми казаха те. И знаех, че е така. Просто го бях забравила, защото бях твърде погълната от стремежа към съвършенство. Той все още, често дори, се опитва да ме стегне както преди, но се старая да си давам повече шанс и ако за момент не успея и му се отдам, защото ме е заслепил, си прощавам и несъвършено продължавам напред. Затова го припомням и на вас. Ако вие сте като мен, бъдете снизходителни към себе си и си дайте шанс.

0 преглеждания
  • Noir LinkedIn Icône

© 2017 by Ekaterina Mancinelli, Psychologue.