Не мога да преглътна просто ей така какво ми се случи през последните години. То ме разтърси дълбоко и ме накара да се замисля дали трябва да се срамуваме, когато се чувстваме зле. Нужно ли е да отговаряме с « Благодаря, добре съм »? Как изглежда в очите на другите дългосрочното « Чувствам се зле », особено когато е без очевидна за тях причина? Трябва ли да имаме усещането, че е по-добре въобще да не говорим за това?
Ето и моята история...
Успях, получих диплома за психолог - мечтата на живота ми! Вложих сърце и душа, сили, воля и ум, в четири задъхани години в университет и минах конкурса, успях, бях някой! И скоро след това - преместване. Нова държава, нов език, нови хора, нови порядки … Дипломата уж се признава, защото е европейска, но не точно - искат се нов труд и посветено време, струва скъпо, идва ми свръхсили. Не съм сигурна, че вече съм някой...
Говорех (и все още го правя) много за това. Не, че няма положителни страни - има разбира се, но нещо много важно ми липсва, боли ме жестоко и не ми позволява да отвърна, че съм добре, когато ме питат. Сякаш и не искам да отвикна да казвам колко не ми е хубаво тук.
Преместването и чувствата ми станаха повод и причина, връзката с много ценен за мен човек да се вледени и жестоко да се пропука. Има начин да се кажат нещата, да се омекотят думите, но когато страдам, понякога не успявам в това и я нараних, без да искам.
«Какво целиш с оплакването? Съжаление? Не може вечно да си недоволна от всичко!», ми казваше тя. Сигурно е така отстрани, погледнато през нейните очи, но аз имах постоянна нужда да говоря за преместването. Не за да ме съжаляват, а защото всеки път огромната тежест, която изпитвах, по малко олекваше. Защото чувствах, че не мога да си помогна сама.
Да, психолозите не могат да си помагат сами, Не, защото не умеят правилно да си зададат точните въпроси, а защото няма кой да ги изслуша, пък страданието се намалява чрез споделяне.
Като психолог съм обучена да « изслушвам в атмосфера на доброжелателност, без да съдя това, което сте готови да споделите с мен, уважавайки изцяло емоциите Ви », бих добавила и « без да е нужно да съм съгласна с тях ». Такава е професионалната ни клетва и явно без да го осъзнавам, автоматично съм искала да получа от другите подобно отношение, споделяйки болката си. Извън професията, те са били прави да ми кажат, че очакванията ми не са реалистични. Всеки има гледна точка и не е длъжен да приема реалността на другия, това е напълно нормално и разбираемо.
Припомних си откъс от книга, записан за съжаление без заглавието и автора. С малки съкращения:
« Ако ти е счупено нещо, съчувствието ти е осигурено.
Обаче ако ти е е счупена душата: стегни се, виж какъв хубав ден е, какво си се омърлушила, отпусни се бе човек, всичко ти е наред, стига си се глезила, какво ти лиспва, че си увесила така нос, гемиите ли ти потънаха и т.н
Ако ти е счупен кракът, на никого няма му мине и през ум да те накара да тичаш. Но ако ти е счупена душата - я се стегни, я стани и излез, я спри тия интелектуалщини.
Депресираните не обичат да говорят за състоянието си. Те знаят, че другите няма да ги разберат. Самите те не се разбират, самите те се обвиняват, самите те се срамуват, самите те изпитват вина. Как биха могли да ги разберат тези, пред които се срамуват и изпитват вина? Особено когато депресията е безпричинна… »
От професионална гледна точка зная, че това състояние не е по избор и желание. Чисто човешки обаче се питам къде е границата между истинското страдание и прекаленото, безпричинно оплакване? Има ли такава ? Можем ли да се справим сами? Нужна ли ни е помощ, когато сме без сили за каквото и да е, или пък нямаме желание или възможности да я търсим? Кое е право и кое е криво в цялата работа?
За меренето на думите и извинението е ясно. Те винаги са наложителни.
Copyright: Светомира Филчева
Comments