В предната статия погледнахме любовта от социологична гледна точка, но във филмите и романите рядко се говори за « социология между партньорите ». Затова пък химията между тях, когато дъхът спира, тръпки изпълват цялото същество и единственото, което съществува във Вселената са ароматът и топлината на другия, вълнува влюбените от Шекспир, до « 50 нюанса сиво ». Говори се за « любовна магия ». Загадка ли е тя?
Любовното привличане
Съблазняването и отчаяната нужда да бъдем в близост до любимия човек, до голяма степен се дължат на химически вещества, които са невидими, летливи и без миризма (феромоните, за които всички сме чували). Те се активират по време на пубертета и се произвеждат от апокринните потни жлези, които се намират под мишниците, около зърната на гърдите и около слабините. Те са недоловими за носа и се възприемат от вторичната обонятелна система. Звучи наистина магически, нали? Почти като невидимия прах на Любовта, който феите разпръскват около себе си. Двата основни феромона са андростенолът, който се намира в потта на мъжете и копулинът, който се намира във вагиналната секреция на жените. Тези феромони имат привличащ или отблъскващ ефект, в зависимост от това, дали двамата са съвместими или не.
Когато има съвместимост, другият ни допада, създава ни усещане за сигурност, чувстваме се комфортно с него и искаме прекараме повече време в неговата приятна компания. При несъотвествие, излъчваните феромони са възприети като неприятни и не държим особено да срещнем пак.
Привличането между двамата води до отделянето на амфетамин (фенилетиламин или PEA), който в малки количества се намира също в шоколада. Центровете на удоволствието в мозъка се активират и пораждат във влюбващия се огромен прилив на енергия, намаляване на апетита и нуждата от сън, съчетани с еуфорично чувство, което улеснява привързването към другия. Тази еуфория ни пречи да видим недостатъците му и така поощрява създаването на връзката. Ето защо Любовта е сляпа и е толкова трудно да спреш да ядеш шоколад.
Според някои теории, жените са способни чрез обонянието си да усетят, кой потенциален партьор би допълнил генетичния им потенциал най-ефикасно. От Дарвинска гледна точка, хората са в непрекъсната конкуренция помежду си за предаването и съответно оцеляването на генетичния си материал.
Видео за френскоговорящите, което илюстрира темата тук:
http://www.rts.ch/emissions/specimen/2646664-pour-une-nuit-ou-pour-la-vie.html
Ако някой се интересува наистина и иска да влезе по-дълбоко в темата за гените и техните стратегии за оцеляване, може да погледне « The Selfish Gene » на Richard Dawkins, която е небезизвестна и преведена на много езици.
Еволюционната теория не обяснява привличането, което можем да изпитаме към партньор със стерилитет или който не желае да има деца. Нито пък хомосексуалните връзки. Тя е основана на много специфични фактори и това, че те съществуват, не означва непременно, че имат водеща роля.
Любовното привързване
Точно както при наркотичните зависимости (морфинът и хероинът действат по същия начин в мозъка), центровете на удоволствието се активират. Нуждата от наслада засилва сама себе си. Всяка среща с любимия човек носи желанието да прекараме повече време с него. Ставаме напълно зависими и раздялата е мъчителна и непоносима. Обектът на любовта ни е и центърът на целия ни свят. Всяка секунда, в която сме разделени, усещаме тежест в гърдите си, а когато го видим дъхът ни спира, за да избухне цялото ни тяло в емоция и умът ни да се обвие в захарен памук.
Този розов филтър, през който светът изглежда прекрасен и всичко е възможно, постепенно и неизбежно избледнява.
Спадът на любовното чувство
Според еволюционистите, той се случва през третата година. В резултат на редовно подаваните дози еднорфини, синапсите в мозъка се адаптират и реагират все по-слабо на тях. Първоначалната възбуда спада и връзката постепенно се превръща в дълбоко привързване към другия, неподчинено на капризите на любовната еуфория. Между 18 и 36 месеца, връзките в мозъка се връщат към стандартния си режим на работа.
Постепенно започваме да забелязваме как той си оставя чорапите навсякъде или не затваря пастата за зъби и как тя непрекъснато говори с приятелки по телефона, и всъщност въобще не млъква.
Ако полагаме усилия и се грижим за двойката, нещата остават тук. Бабите или детегледачката, които ни осигуряват приятна вечер в ресторант tête-à-tête с партньора, са сигурни пазители на връзката, а няколко дена във Венеция се отразяват чудесно и на двамата.
Ако страдаме от постоянна липса на време, въобще не ни е до това и се поддадем на досадната рутина на ежедневието, в което да обръщаме внимание на качествата на партньора или да му правим комплименти, определено не е приоритет, започва бавното слизане надолу.
Разпадът на връзката
След като недостатъците на другия ни изглеждат все по-големи и почти не си спомняме защо всъщност въобще сме тръгнали с него, започват отрицателните очаквания: « Сигурна съм, че го прави нарочно! », « Ето я, пак закъснява! Питам се къде ли ходи и с кого. » Отрицателните емоции ни обхващат все повече, а когато емоциите говорят, кортексът мълчи. Именно той (мозъчната кора), всъщност е център на разума и ни помага рационално да разберем какво се случва с другия и защо той се държи така (събранието в работата е продължило до безкрай и прибирането навреме и тази вечер е мираж).
Тези отрицателни очаквания се споделят с приятели и роднини и често получават потвърждение за верността си: « Аз ти казвах да не се жениш за нея! », « Ние те предупреждавахме, ама кой да слуша?! »
Интересен пост по темата тук:
Незабелязано се приближаваме към афективната раздяла. Все още живеем заедно, но между нас има все повече дистанция. Не спираме да се караме, напрежението е голямо, обстановката вкъщи такава, че дори не ни се прибира вечер. Крещим си, обиждаме се и когато това продължи достатъчно дълго и не можем повече така, се прокрадва мисълта за раздялата.